Протестите срещу правителството но Орешарски и поддържащото го мнозинство
от депутати навлезе в 4-тия си месец. Повече от 90 дни след тяхното начало в
средата на юни, депутатите все още не могат видят същността на проблема и
продължават да тиражират все по-невероятно звучащи интерпетации. Това само
добавя поредния аргумент в полза на тезата, че народните представители живеят в
“една отделна реалност” – свят с различен дневен ред и проблеми от този
на голямата част от българските граждани.
Погрешният интерпретативен
модел на управляващата коалиция
Привидно различните интерпретации на депутатите от управляващата нова
Тройна коалиция се свеждат всъщност до една – това са протести, организирани от
техните политически опоненти – десните партии – ГЕРБ и Реформаторския блок, с
помощта на президента, както и от свързани с тях кръгове на български и
чуждестранни олигарси. Участниците в протеста са платени, организирани, а в
най-безобидния случай – манипулирани. Това са бивши или настоящи поддръжници на
десните партии, което ще рече, че става въпрос за частна партийна проява.
Понеже не гражданите и обществото стоят зад искането за оставка, а част от
гражданите (десни избиратели) и то единствено в София. И то не всички дясно-
ориентирани софиянци, а само част от тях – “младите, умните и красивите”.
Следователно няма основание протестът да се третира като особено събитие – това
е поредната политическа акция срещу управлението; когато изчерпят своя
привнесен заряд, “страстите” на протестиращите ще се уталожат.
Помощната теза към това обяснение е, че ако все пак има граждани със
самостойна позиция на протеста, то исканията им са противоречиви и
разнопосочни, липсва единно становище и общо представителство на протеста.
Грешката, която допускат представителите на управляващото мнозинство, при
подобна интерпретация, е, че схващат публичните отношения като функция на
политическото статукво. Участниците в публичните действия са задължително хора
с партийни пристрастия и интереси. Те са бивши или потенциални избиратели. А отношенията между
участниците в политическия живот са тези между избиратели и уравляващите ги
политици. Политиците са тези, които осъществяват управлението на страната. Те
упражняват власт, за което са оторизирани – чрез избори, от своите избиратели.
Същността на политическия процес е спечелването на гласовете на избирателите,
поемането и осъществяването на управлението. Тъкмо в отношението според правила
между управляващи и управлявани била заложена дълбоката същност на демокрацията.
Така е, ама не съвсем. Още при възникването си в Древна Гърция,
демокрацията (политейата, полисното управление) се откроява от всички форми на
упражняване на власт. Това не е начин, по който властта се упражнява, а начин
на само-управление на общността. Ето тук вече става въпрос за изява на самия
принцип на демокрацията – свободното само-управление на общността. Управлението
в свободната общност е функция на само-управлението на гражданите; то
(управлението) има смисъл единствено доколкото осъществява общностното
само-управление. Участието в само-управлението е било дело и ежедневен
ангажимент на всеки гражданин. Административното управление е била временна
отговорност, на него се е гледало като бреме, понеже е откъсвало ангажираните
граждани от тяната собствена работа. Лидерите на полиса не са били администраторите
и участниците в събранието на полиса (булето), а учените, поетите,
драматурзите, сулпторите, архитектите, историците, военначалниците – всички те
са участвали пряко в публичния живот на полиса.
Следователно демокрацията е осъществяването на само-управлението на
общността от нейните граждани. Демокрацията не е избор на управление на дадена
партия, осъществяване на коалиции и договорки в парламента, упражняване на власт
над гражданите в рамките на един мандат. Демокрацията не е и процедура, по
която функционират институциите, така че щом веднъж са получили мандат за
управление (и независимо от осъществяваните действия), са легитимни в рамките
на целия мандат. Демокрацията не е форма на управление, тя е преди всичко начин
на организация на публичните дала, т. е. практика на гражданите.
Днес управляващите твърдят, че са си научили урока от “казуса Пеевски” и че вече нямало да правят подобни грешки. Само че нищо не
са научили. Ако си бяха научили урока, щяха незабавно да си подадат оставка и
да разпуснат парламента. Само-управление на гражданите означава – щом има
сериозно съмнение в легитимността на едно управление, то незабавно трябва да
проведе допитване за своята легитимност до своя суверен. Няма никаква причина
да се настоява за представителна функция, ако представителите са оттеглили
своето доверие, освен скритите и нерегламентирани (частни) интереси на
народните избраници. Без значение е в случая дали управляващите са способни да
осигурят благосъстояние за гражданите. Тъй като те (управляващите) не могат да
работят в полза на публичното благо (поради снет кредит на доверие, вследствие
на нарушаването на публичните правила), въпросът за благосъстоянието е напълно
ирелевантен – не може безпринципни хора и измамници да се грижат за публичните
дела.
Погрешният десен
интерпретативен модел
Не по-малко е ясно, че политиците от дясното пространство, най-вече тези от
ГЕРБ, също не са научили нищо от урока на протестите. Тефтери на ръководители
на държавни агенции, в които фигурират инициали Ц. Ц. и И. Ф., са достатъчно
основание за незабавно разделяне с отговорните постове – поради незаличимото
петно на съмнението за злоупотреба с власт. Присъдата на съда може да се чака с
години и да не се докача (което и без друго е практиката на последните 24
години), но присъдата на гражданите влиза в сила незабавно. Отношението на
лидера на ГЕРБ към гражданите е също толкова неадекватно – “аз ви направих…”, “аз ви построих…” (все едно, че някой ментор наставлява и гълчи малки деца), колкото и
отношението му към депутатите и бивши министри от неговата партия (“пратих ги да гласуват против...”, “казал съм му да каже и да направи това и това...”). Това отношение почива на разбирането, че “най-доброто, което е измислила европейската демокрация, са партиитe” и че демокрацията се заключавала в
избора между партии, които да управляват. Само че, още с възникването си,
демокрацията се самоопределя като само-управление на граждани и има един ключов
и ръководен критерий – прякото участвие на гражданите в публичните дела.
Преди няколко дни беше публикувано отворено писмо от младата привърженичка на
ГЕРБ Мая Живкова, в което тя пише, че във времето, в което работи, е делегирала своя
глас на лидера на партията, който да управлява държавата от нейно име.
Така е,
и аз съм гласувал в последните 6 години за ГЕРБ, само че като гражданин не мога
да делегирам публичния си ангажимент си на някой, който да управлява “от мое
име”. Само-управлението на общността изисква активно участие в публичните дела и щом дадено правителство престъпи определени
граници, общността трябва да изиска неговата незабавна оставка. Това се случи
през февруари с правителството на ГЕРБ, случи се и през юни с правителството на
новата Тройна коалиция.
Грешката на десните партии е в това да си мислят, че днес са възможни
партии на принципа на по-малкото зло. Всъщност българските граждани в
продължение на 23 години осъществяваха избори в публичното пространство с
подобен принцип. На практика изборите се превръщаха в наказателен вот за
провалено управление и се търсеше решение в “по-малкото зло” или в появата на
спасителна фигура.
Новата гражданска реалност
Днес, през 2013 г., българските граждани вече нямат нужда от подобен
негативен модел. Тъй като има позитивни решения, които, както се вижда,
действат ефективно. Първо, това е гражданската енергия на протестните действия
– едно правителство вече подаде оставка, сега е ред и на второто. Второ, това е
гражданската активност в обсъждането на обществените въпроси – голяма част от
българските интелектуалци, университетски преподаватели, общественици, писатели
и т. н., заявяват във форуми и медии възможни ходове, позиции и решения. Трето,
това е възможността да бъдат избрани по силата на мажоритарен вот представители
на неправителствени организиции и независими граждани в парламента. Това
означава парламент от граждани, а не от представители на организирана ан блок
партийна група, преследваща партийните си цели. Дори и само половината от народните
представители да бъдат мажоритарно избрани независими граждани, това ще бъде
достатъчно за прекратяване на корупционните и корпоративни практики в
политическия живот.
Като цяло мажоритарната избирателна система предполага намаляване на
влиянието на малките населени места и на твърдите електорални групи – в случая
тези на БСП и ДПС, които двете партии имат навик да водят на изборите “под
строй”. Също така, обаче, освен промяна в Изборния кодекс, която да въведе
частично мажоритарната система на гласуване (частично, тъй като депутатите са
нясно, че пълното й въвеждане означава никога повече да не попаднат в
парламента), следва в частта за пропорционалния вот да бъде въведена
възможността за пренареждане на кандидат- депутатските листи от избирателите. Това
ще даде възможност да бъдат ревизирани тънките политически сметки на изгарящите
от най-силно желание кандидат- депутати.
Накрая, нека направим обобщение. За все още неразбралите значението на
протестите политици. Това са граждански протести, част от новата гражданска
активност. Такива протести очакват всяко правителство, което се отклони от
публичния ангажимент и интерес. Старата политическа система на партийните
управления вече е в миналото. Оттук нататък най-голям шанс в публичното
пространство ще имат онези формирования, които имат по-скоро смисъла на
граждански движения и неправителствени организации. Оттук нататък, двенният ред
на публичността ще следва дневния ред на гражданите. Дневният ред на партиите
ще бъде принуден да следва гражданския интерес.
Това, което предстои, е все по-голямо участие на независими граждани в
парламента. Създаване на граждански съвети за предложения, обсъждания и контрол
на работата на всяка една институция. Ефективно сътрудничество от страна на
неправителствени организации и граждани с комисиите към парламента. Днес ние
сме свидетели на края на безотговорната и безконтролна политика на партиите, която
24 години увреждаше обществения и граждански интерес. Това са заключителните акорди
от театъра на порочните политически практики – краят на сбъркания преходен
модел.
Георги Ангелов
No comments:
Post a Comment