Няколко щриха към недоволството на част от преподавателите във висшите училища срещу окупирането на учебни зали от студентите

Днес в социалните мрежи беше разпространен видео- материал от окупацията на зала в Лесотехническия университет, в който преподавател от учебното заведение изразява бурното си недоволство от действията на студентите.

http://offnews.bg/index.php/261606/opit-za-kontraokupatsiya-v-lesotehnicheskiya-universitet-video

(видео- материалът е в края на статията)

Видеото с недоволството на преподавателя от Лесотехническия университет е показателно за манталитета на част от родните колеги- преподаватели. За тези колеги най-важното е това, те да са си отчели работата като свършена, да са си изчели лекцията, да не са изостанали с график- плана; останалото - какви искания имали студентите и какви аргументи стоят зад тях, е без значение и не е проблем за тези преподаватели. Само че това, което пропускат въпросните академични лица (демонстриращи своето недоволство от окупацията на учебни зали и сгради от страна на студентите), е, че ако наистина проявяваха такъв хъс към учебната работа, равнището на образованието ни щеше да съответства на нивото на западните университети. Както добре знаем, реалностите са твърде далеч от подобна констатация. И за този факт студентите не носят вина.

Съществената задача на едно висше учебно заведение е да формира най-подготвените кадри на едно общество - не само в професионален, но и ценностен, и в граждански план. Затова и мисията на преподавателите е толкова важна, ала ние, в повечето случаи, сме твърде далеч от необходимата висота. Задачата на преподавателя не е само тясно- професионалната подготовка на бъдещите кадри; тя се състои в посочване на критериите на една професионална област и в изяснение на ключовото значение от тяхното прилагане. Защо това да е толкова важно за професионалната подготовка на бъдещите специалисти (с което, очевидно, въпросният колега- преподавател от Лесотехническия университет никак не е наясно)? Защото спазването на критериите или тяхното игнориране, формира средата (професионалната среда) - тази на колегията и нейните практики. Няма силна и иновативна наука без качествена среда, следваща най-добрите образци и критерии за наука. А тъкмо това е, което липсва в огромната част от научните звена в България. Впрочем каквото е отношението ни към работата в малките научни общности, такова е и отношението ни и към проблемите на голямата, гражданска общност.

Е, това ли е отношението, на което ще научим студентите и което ще им задаваме като критерий - важно е отчитането на лекцията, изпълнението на учебния план, останалото не е мой проблем и не ми пука за него. Студентите, обаче, искат тъкмо обратното - на някой да му пука и да го интересува, независимо от условията и обстоятелствата. Искат да има хора, които да държат за критериите и да ги въплъщават в своите дела. Искат в своите преподаватели да виждат образците на добрия учен и съвестния гражданин. Вместо вечните сметки на дребно, че едно бил животът на теория, а на практика съвсем друго ставало (ако искаш да си "уреден" и "успял"). Аман от тарикати на дребно - ако колегата беше толкова загрижен за тримата си студенти, щеше да намери друга аудитория или да проведе лекцията в кабинета си, без да прави от това световен проблем. Но цялата работа в случая е, че не може някакви студенти да му нарушават учебните планове и да определят дневния ред в собствената му преподавателска зала. Добре го каза Христо Мутафчиев преди няколко дни в двора на СУ - уважаеми несъгласни с действията на студентите си преподаватели, тези окупирани аудитории не са просто ваши. Те са ваши само доколкото първо принадлежат на студентите. И доколкото в делата си се ръководите от едничкия стремеж към науката и от грижата за идното поколение след вас.

Георги Ангелов

Неразбирането на същността на протестите и грешката на българските политици

Протестите срещу правителството но Орешарски и поддържащото го мнозинство от депутати навлезе в 4-тия си месец. Повече от 90 дни след тяхното начало в средата на юни, депутатите все още не могат видят същността на проблема и продължават да тиражират все по-невероятно звучащи интерпетации. Това само добавя поредния аргумент в полза на тезата, че народните представители живеят в “една отделна реалност” – свят с различен дневен ред и проблеми от този на голямата част от българските граждани.

Погрешният интерпретативен модел на управляващата коалиция

Привидно различните интерпретации на депутатите от управляващата нова Тройна коалиция се свеждат всъщност до една – това са протести, организирани от техните политически опоненти – десните партии – ГЕРБ и Реформаторския блок, с помощта на президента, както и от свързани с тях кръгове на български и чуждестранни олигарси. Участниците в протеста са платени, организирани, а в най-безобидния случай – манипулирани. Това са бивши или настоящи поддръжници на десните партии, което ще рече, че става въпрос за частна партийна проява. Понеже не гражданите и обществото стоят зад искането за оставка, а част от гражданите (десни избиратели) и то единствено в София. И то не всички дясно- ориентирани софиянци, а само част от тях – “младите, умните и красивите”. Следователно няма основание протестът да се третира като особено събитие – това е поредната политическа акция срещу управлението; когато изчерпят своя привнесен заряд, “страстите” на протестиращите ще се уталожат.

Помощната теза към това обяснение е, че ако все пак има граждани със самостойна позиция на протеста, то исканията им са противоречиви и разнопосочни, липсва единно становище и общо представителство на протеста.

Грешката, която допускат представителите на управляващото мнозинство, при подобна интерпретация, е, че схващат публичните отношения като функция на политическото статукво. Участниците в публичните действия са задължително хора с партийни пристрастия и интереси. Те са бивши или потенциални избиратели. А отношенията между участниците в политическия живот са тези между избиратели и уравляващите ги политици. Политиците са тези, които осъществяват управлението на страната. Те упражняват власт, за което са оторизирани – чрез избори, от своите избиратели. Същността на политическия процес е спечелването на гласовете на избирателите, поемането и осъществяването на управлението. Тъкмо в отношението според правила между управляващи и управлявани била заложена дълбоката същност  на демокрацията.

Така е, ама не съвсем. Още при възникването си в Древна Гърция, демокрацията (политейата, полисното управление) се откроява от всички форми на упражняване на власт. Това не е начин, по който властта се упражнява, а начин на само-управление на общността. Ето тук вече става въпрос за изява на самия принцип на демокрацията – свободното само-управление на общността. Управлението в свободната общност е функция на само-управлението на гражданите; то (управлението) има смисъл единствено доколкото осъществява общностното само-управление. Участието в само-управлението е било дело и ежедневен ангажимент на всеки гражданин. Административното управление е била временна отговорност, на него се е гледало като бреме, понеже е откъсвало ангажираните граждани от тяната собствена работа. Лидерите на полиса не са били администраторите и участниците в събранието на полиса (булето), а учените, поетите, драматурзите, сулпторите, архитектите, историците, военначалниците – всички те са участвали пряко в публичния живот на полиса.

Следователно демокрацията е осъществяването на само-управлението на общността от нейните граждани. Демокрацията не е избор на управление на дадена партия, осъществяване на коалиции и договорки в парламента, упражняване на власт над гражданите в рамките на един мандат. Демокрацията не е и процедура, по която функционират институциите, така че щом веднъж са получили мандат за управление (и независимо от осъществяваните действия), са легитимни в рамките на целия мандат. Демокрацията не е форма на управление, тя е преди всичко начин на организация на публичните дала, т. е. практика на гражданите.

Днес управляващите твърдят, че са си научили урока от “казуса Пеевски” и че вече нямало да правят подобни грешки. Само че нищо не са научили. Ако си бяха научили урока, щяха незабавно да си подадат оставка и да разпуснат парламента. Само-управление на гражданите означава – щом има сериозно съмнение в легитимността на едно управление, то незабавно трябва да проведе допитване за своята легитимност до своя суверен. Няма никаква причина да се настоява за представителна функция, ако представителите са оттеглили своето доверие, освен скритите и нерегламентирани (частни) интереси на народните избраници. Без значение е в случая дали управляващите са способни да осигурят благосъстояние за гражданите. Тъй като те (управляващите) не могат да работят в полза на публичното благо (поради снет кредит на доверие, вследствие на нарушаването на публичните правила), въпросът за благосъстоянието е напълно ирелевантен – не може безпринципни хора и измамници да се грижат за публичните дела.

Погрешният десен интерпретативен модел

Не по-малко е ясно, че политиците от дясното пространство, най-вече тези от ГЕРБ, също не са научили нищо от урока на протестите. Тефтери на ръководители на държавни агенции, в които фигурират инициали Ц. Ц. и И. Ф., са достатъчно основание за незабавно разделяне с отговорните постове – поради незаличимото петно на съмнението за злоупотреба с власт. Присъдата на съда може да се чака с години и да не се докача (което и без друго е практиката на последните 24 години), но присъдата на гражданите влиза в сила незабавно. Отношението на лидера на ГЕРБ към гражданите е също толкова неадекватно – “аз ви направих…”, “аз ви построих…” (все едно, че някой ментор наставлява и гълчи малки деца), колкото и отношението му към депутатите и бивши министри от неговата партия (“пратих ги да гласуват против...”, “казал съм му да каже и да направи това и това...”). Това отношение почива на разбирането, че “най-доброто, което е измислила европейската демокрация, са партиитe” и че демокрацията се заключавала в избора между партии, които да управляват. Само че, още с възникването си, демокрацията се самоопределя като само-управление на граждани и има един ключов и ръководен критерий – прякото участвие на гражданите в публичните дела.

Преди няколко дни беше публикувано отворено писмо от младата привърженичка на ГЕРБ Мая Живкова, в което тя пише, че във времето, в което работи, е делегирала своя глас на лидера на партията, който да управлява държавата от нейно име.

http://offnews.bg/index.php/238768/simpatizant-na-gerb-do-asen-genov-i-samuil-izkazvaniyata-vi-minaha-vsichki-granitsi

Така е, и аз съм гласувал в последните 6 години за ГЕРБ, само че като гражданин не мога да делегирам публичния си ангажимент си на някой, който да управлява “от мое име”. Само-управлението на общността изисква активно участие в публичните дела и щом дадено правителство престъпи определени граници, общността трябва да изиска неговата незабавна оставка. Това се случи през февруари с правителството на ГЕРБ, случи се и през юни с правителството на новата Тройна коалиция.

Грешката на десните партии е в това да си мислят, че днес са възможни партии на принципа на по-малкото зло. Всъщност българските граждани в продължение на 23 години осъществяваха избори в публичното пространство с подобен принцип. На практика изборите се превръщаха в наказателен вот за провалено управление и се търсеше решение в “по-малкото зло” или в появата на спасителна фигура.

Новата гражданска реалност

Днес, през 2013 г., българските граждани вече нямат нужда от подобен негативен модел. Тъй като има позитивни решения, които, както се вижда, действат ефективно. Първо, това е гражданската енергия на протестните действия – едно правителство вече подаде оставка, сега е ред и на второто. Второ, това е гражданската активност в обсъждането на обществените въпроси – голяма част от българските интелектуалци, университетски преподаватели, общественици, писатели и т. н., заявяват във форуми и медии възможни ходове, позиции и решения. Трето, това е възможността да бъдат избрани по силата на мажоритарен вот представители на неправителствени организиции и независими граждани в парламента. Това означава парламент от граждани, а не от представители на организирана ан блок партийна група, преследваща партийните си цели. Дори и само половината от народните представители да бъдат мажоритарно избрани независими граждани, това ще бъде достатъчно за прекратяване на корупционните и корпоративни практики в политическия живот.

Като цяло мажоритарната избирателна система предполага намаляване на влиянието на малките населени места и на твърдите електорални групи – в случая тези на БСП и ДПС, които двете партии имат навик да водят на изборите “под строй”. Също така, обаче, освен промяна в Изборния кодекс, която да въведе частично мажоритарната система на гласуване (частично, тъй като депутатите са нясно, че пълното й въвеждане означава никога повече да не попаднат в парламента), следва в частта за пропорционалния вот да бъде въведена възможността за пренареждане на кандидат- депутатските листи от избирателите. Това ще даде възможност да бъдат ревизирани тънките политически сметки на изгарящите от най-силно желание кандидат- депутати.

Накрая, нека направим обобщение. За все още неразбралите значението на протестите политици. Това са граждански протести, част от новата гражданска активност. Такива протести очакват всяко правителство, което се отклони от публичния ангажимент и интерес. Старата политическа система на партийните управления вече е в миналото. Оттук нататък най-голям шанс в публичното пространство ще имат онези формирования, които имат по-скоро смисъла на граждански движения и неправителствени организации. Оттук нататък, двенният ред на публичността ще следва дневния ред на гражданите. Дневният ред на партиите ще бъде принуден да следва гражданския интерес.

Това, което предстои, е все по-голямо участие на независими граждани в парламента. Създаване на граждански съвети за предложения, обсъждания и контрол на работата на всяка една институция. Ефективно сътрудничество от страна на неправителствени организации и граждани с комисиите към парламента. Днес ние сме свидетели на края на безотговорната и безконтролна политика на партиите, която 24 години увреждаше обществения и граждански интерес. Това са заключителните акорди от театъра на порочните политически практики – краят на сбъркания преходен модел.

Георги Ангелов

За успешното приключване на протестите и за целите след това

Ваканцията свърши, на 4-ти септември депутатите се завърнаха, а ние ги посрещнахме подобаващо. Имаше докарани автобуси със симпатизанти на ГЕРБ от страната, които провокираха ескалация на напрежението, като се опитаха да премахнат част от огражденията около парламента. По думите им, тези хора искаха да влязат в парламента и да изкарат депутатите навън. И по този начин да им покажат, че нямат място в него.

След това, вечерта на същия ден, протестиращите вече повече от 80 дни, се събрахме на жълтите павета. Отново бяхме много, също както в дните преди ваканцията на депутатите. Ние също искаме да изкараме депутатите от парламента.

Само че нашият протест е граждански, а не партиен.

Ние не искаме това да стане чрез сблъсъци с полицията, чупене и рушене, защото това не е редно, а и не е необходимо. Достатъчно е да покажем нашата непримиримост в отстояването на публичния интерес. Тези политици нямат място в управлението на нашата общност, тъй като не са годни да получат нашето доверие. Те се стремят към безконтролна власт, обслужване на частни интереси и са готови да употребят всякакви средства за постигане на своите цели. Готови за да погазят всякакви норми и ценности, да прескочат всеки закон. Ето защо те са негодни да участват в управлението на общността, неспособни да осъществяват нейното само-управление. За всички тях управление означава само едно – докопване, захапване и осъществяване на безконтролна власт.

Нашите граждански протести могат да доведат до успешен край и постигане на целите си по напълно мирен начин.

За целта, обаче, трябва да съсредоточим енергията си и да предприемем верните действия. Не трябва да подценяваме наглостта и впиването във властта на днешните управляващи, понеже те са готови да стигнат до крайни мерки, за да удържат заветната позиция. Готови са дори с варианти при по-сериозни блокади на парламента, да пренесат работата на Народното събрание в Партийния дом, който се охранява много по-лесно и е свързан с подземни коридори с Министерски съвет. Готови са да влезем в книгата на рекордите Гинес с 4 години на протести срещу едно управление, като те ще твърдят, че всъщност “работят” в наш интерес. Подценяването на тяхната арогантност означава, че протестите няма да постигнат резултат.

Какво е нужно да се направи за постигането на оставката на кабинета?

Необходимо е да се постави времеви хоризонт за постигането на целта. В сряда, на 11-ти септеври се навършват 90 дни или 3 месаца от началото на протеста. Трябва да се даде срок за подаване на оставката – 1 седмица, след което, при липсата на такава, на 18-ти септември, сряда, следва блокиране на големите кръстовища в София. Целта е за 100-ния ден на протеста (21-ви септември) и за празника на Независимостта (22-ри септември), да сме постигнали позитивен резултат.

Блокирането на големите кръстовища е тази мярка, която може по напълно мирен начин да доведе до оставката на кабинета.

Достатъчно е да се блокират 10-те ключови кръстовища в центъра на София, за да се блокира целият град. За блокирането на едно кръстовище не са необходими повече от 100 - 150 човека. Доказателство, че подобен акт е граждански мотивиран, е фактът, че при опит за извеждане от страна на полицията на протестиращи от кръстовищата, на тяхно място лесно застават други хора – живеещите или пък минаващите наблизо граждани. Това вече го видяхме при блокирането на Орлов мост – запитаните от репортерите чакащи шофьори не само, че не бяха ядосани, а масово отговаряха, че подкрепят протеста. Колкото и полиция да бъде мобилизирана, включително от страната, тя не може да се справи с подобна ситуация. Блокираната столица е мярката, която може да доведе до оставката на правителството до дни.

В това отношение

обсаждането на парламента не може да бъде ефективна мярка,

това е по-скоро интелигентна форма на подкана от страна на гражданите, която, вижда се, няма как да бъде чута. Парламентът може да издържи достатъчно дълго време барикадиран отвътре, да бъде опасан с 5 реда от тежко въоръжена жандармерия, сутрин депутатите могат да влизат и в 6 часа в парламента, а задържането им при излизане от сградата на Народното събрание е неправомерно. Не могат да бъдат задържани, защото (чисто теоретично) част от депутатите могат да обявят, че се нуждаят от медицинска помощ и такава не може да им бъде отказана като на граждани. Другото означава отиване във варианта на докараните привърженици на ГЕРБ – т. е. упражняване на насилие и в крайна сметка сблъсъци с полицията. А това означава, че протестът вече не е граждански, а чисто и просто насилническо действие, без ръководството на какъвто и да е било принцип.

Обявяването на срок за подаване на оставката е необходимо,

за да не се изтощава енергията на протеста и изобщо на гражданите, които вече повече от 80 дни са на площада. Това са време и енергия, с които можем да постигаме градивни резултати, затова е необходимо сроковете за постигане на резултат от протеста да бъдат максимално съкратени.

Трябва, също така, да бъдат

ясно заявени причините за исканата оставка,

за да бъдат видими за всички граждани в страната – първо, това е правителство на задкулисието и тайните договорки – важните кадрови и стратегически решения се взимат от председателите на БСП и ДПС, докато премиерът е безгласен изпълнител. Видя се, че тези решения не почиват на никакъв принцип – назначенията на Пеевски и бившите служители на ВИС и СИК в администрацията бяха направени с едниствената цел за осигуряване на реваншистки и удобни за настоящото управление действия и всички останали (професионални и принципни) съображения бяха погазени изцяло. Второ, това е правителство, което се крепи от безпринципното съгласие между взаимоиключващи се партии – БСП, ДПС и Атака. Трето, това е правителство, което вече ни връща назад по отношение на ефективните икономически мерки. Беше гласуван 1 млд. лева заем без ясно предназначение; увеличението на социалните плащания, без ръст на икономиката, е винаги краткосрочна и недалновидна мярка; слага се кръст на големите инфраструктурни проекти, реализиращи се с европейски средства (оставащата на хартия магистрала Хемус и скоростните пътища, липсата на средства за 3-тия лъч на Софийското метро). Четвърто, това е правителство на задкулисните интереси – то иска да рестартира един напълно неясен и неизгоден за България проект като АЕЦ “Белене” в настоящия му вид. Тук не става въпрос дали проектът сам по себе си е изгоден или не, понеже такъв въпрос никога не е стоял. Целта на правителството е да подпише договор за проект без крайна цена, за да могат да бъдат отклонявани, преразпределяни и източвани средства от националния бюджет. Понеже при европейските фондове това е невъзможно (Станишев и Местан се убедиха на наш гръб при миналото си управление в това, загубвайки 500 млн. евро за страната), сега надеждата им е да “рестартират” проектите с Русия. А това е най-сигурният начин окончателно да съсипем тези отношения, понеже неяснотите в договорите след това водят до Арбитражния съд.

Правителство на задкулисните договорки, на задкулисните интереси и назначенията на мутри и олигарси в администрацията

– такова правителство не може да грижи за гражданските интереси. То трябва да си замине – безусловно и незабавно.

Не по-малко ясно следва да се каже

какво следва след исканата оставка.

Това, което е необходимо, е, първо, назначаване на служебно правителство от президента, което да финализира преговорите с ЕС за средствата, които ще получим през следвашия програмен период (2014 - 2020) и да вземе краткросрочни мерки за ефективна защита на гражданите от монополите и картелите на пазара.

Второ, парламентът да работи до приемане на нов Изборен кодекс, в който да бъде заложен изборът поне на половината народни представители чрез

мажоритарен изборен вот

и който да позволи на практика участие на независими граждани в изборите. Парламент, при който поне половината народни представители са независими граждани, е гаранция за прекъсване на порочните лобистки и корупционни парламентарни практики.

Парламент не от представители на партии, а от граждани, означава прозрачност и следване на публичния интерес.

Трето, поемане на активна роля на гражданските структури в осъществяване на контрол върху работата на парламента и изпълнителната власт. Създаване на граждански съвети при всяка една държавна институция. Наред с това гражданските сдружения следва да поемат активната си роля за осъществяване на дискусии и обсъждания на всички важни и приоритетни въпроси за нашето общество. Тези дискусии следва да се осъществяват в публични форуми и да предшестват всички важни решения на институциите.

Четвърто, публичните обсъждания и дебати по ключовите за общността въпроси следва да завършват с референдум, т. е. с решение на всички представители на общността, а не само на текущо доминираната от определена партия институция. За целта трябва да се инициират съответните законови промени.

Всички тези мерки и стъпки са напълно реални и осъществими.

Те не се основават на насилието, а на решимост и безкомпромисност в отстояването на публичния интерес. Ние, българските граждани заслужаваме едно по-справедливо и хармонично общество, в което гражданските и професионалните ценности да бъдат от решаващо значение. Не успеем ли с протестите днес, оставяме публичността в ръцете на злосторни политици, безпардонни олигарси, корумпирани служители и отявлени престъпници. Днес имаме шанса да се преборим за едно различно настояще и за бъдещето на нашите деца. Днес ние, с две думи казано, просто сме длъжни да успеем!

Георги Ангелов

За Българската (Берлинска) стена, която предстои да падне

Ден след концерта на Роджър Уотърс на стадион “Васил Левски” най-после успях да разбера някои важни истини за изкуството и обществото. Добре че има такива "мислещи" журналисти като Иван Бакалов (E-Vestnik), та да ни обяснят какъв всъщност е Роджър Уотърс, а именно – един "полезен идиот":

http://e-vestnik.bg/18538/rodzhar-uotars-komuneto-mayor-tompsan-i-ostavka/

Такива били и най-общо протестиращите срещу правителството на Орешарски. Та по тази причина Уотърс изписал върху стената, служеща за декор на сцената, думата "Оставка" - понеже си е лика- прилика с протестиращите. Нито той, нито протестиращите, можели да се самоопределят, понеже не знаели какви са всъщност - "леви" ли са или пък "десни" симпатизанти. И това бил най-големият проблем - че хора, по същество с леви убеждения (рокаджии, хипари и протестиращи), се изживявали като “десни” и смятали, че не трябва да има "ляво" обществено пространство, а само "дясно".

Подобни посредствени и недомислени коментари няма как да събудят нещо различно от ехидна усмивка. Те се стремят да минат за някаква форма на критичен анализ на настоящи събития или пък да демонстрират солидна "професионална" подготовка (какъвто е случаят с коментарите за протестиращите от психиатъра д-р Николай Михайлов). Във всички тези случаи резултатът е еднакво отблъскващ - изказаните становища са пропити с неприкрит цинизъм и с пълно недоверие в практиките на гражданското общество. "Всичко е лъжа и измама", "всеки мотив почива на основата на личния интерес" ("всичко е борба за пари и власт") - това са инструментите на дискредитирането на всеки стремеж към истина, на всяка воля за промяна, на гражданската и човешката свобода. За да бъде прокаран мост към "прозрението", че “Нищо не зависи от нас, гражданите”, че каквото и да направим - само укрепваме едно предзададено и неизбежно статукво. Една власт се сменя с друга власт, нов кръг от олигарси заменя стария и няма нищо ново на света.

Истината е, обаче, че всичко зависи от нас. Че промяната, която искаме е възможна. Че в общностното пространство стоим изначално като свободни граждани, а не като маса от заблудени избиратели. Истината е, че всичко зависи от това дали ще поискаме и дали ще успеем да се преборим за едно по-справедливо общество. Дали ще успеем да се преборим за защитата на най-важните публични критерии и стандарти - професионализма, гражданската съвест и солидарност, грижата за младото поколение. Или ще пропаднем в блатото на корупцията, задкулисните сделки, мутренските похвати, удобното лицемерие.

Днес сме призвани да се преборим и да изградим онази общност, която заслужаваме. Не само, че можем да го направим, това зависи изцяло от нас. Откажем ли се от собствената си истина, ще се превърнем в бледи сенки, в общност, ръководена от престъпници, политически манипулатори, кариеристи и олигарси. Всеки от нас заграден в малко си лично пространство, улисан в оцеляването, прояден от недоверието и страха.

Роджър Уотърс успя да види необходимостта от падането на стената десетилетие преди рухването на тоталитарните режими в Европа. За разлика от днешните български управляващи и подкрепящите ги “неутрални” анализатори (като Бакалов и Михайлов), които 24 г. по-късно се опитват да вдигат нови стени. Само че и най-здравата стена е призвана да падне, щом се превърне в крепост на потисничеството и затвор за духа. Историята многократно го е доказвала и в петък Уотърс ни го припомни – накрая стената винаги пада...

За поредната неоправдана кадрова промяна или за края на инфраструктурното развитие с европейски средства

Поредната неоправдана и неадекватна кадрова промяна е налице – от днес ръководителят на Агенция Пътна инфраструктура (АПИ) Лазар Лазаров ще бъде само член на Управителния съвет на Агенцията. На негово място се назначава досегашния председател на Българска браншова камера “Пътища”:

http://www.vesti.bg/bulgaria/politika/api-s-nov-shef-inzh.-stefan-chajkov-5992442

Съвсем очевидно е защо ресорният министър Терзиева предприема подобен ход. Лазаров, който е ръководител на АПИ в последните 2 години и член на УС на Агенцията от 3 години (УС е тричленен) се разглежда от настоящите управляващи като кадър на кабинета на ГЕРБ. Нищо, че последните 4 години са най-успешните за Агенцията в цялото й съществуване. Нищо, че от най-корумпираното звено в българската институционална система при управлението на Тройната коалиция (2005 - 2009 г.; заради скандалните злоупотреби на шефа на тогавашния Фонд Републиканска пътна инфраструктура Веселин Георгиев - Батко, през март 2008 г. Европейската комисия замрази всички операции с евросредства по предприсъединителните програми), за кратко време след поемането на ресорния пост от Росен Плевенлиев (в средата на 2009 г.), АПИ се превърна в работеща и ефективна структура, осъществяваща публичния интерес. Превърна се в най-успешната институция за усвояване на евросредства, благодарение на която се реализираха множество крупни инфраструктурни проекти. Лазар Лазаров беше част от този модел, а това не отговаря на задачите, приоритетите и мисленето на новия кабинет.

Правителството на Орешарски няма никакво намерение да развива инфраструктурни проекти. По времето на Тройната коалиция, Сергей Станишев и Ахмед Доган разглеждаха тези проекти като безкраен източник за източване на средства. Моделът беше изкуствено поддържана продължителност на изпълнението на един проект в рамките на 7 до 8 години (само чистото време на строителството на един автомагистрален лот от 20 до 30 км. беше 48 месеца или 4 години!), за да може договорът да предвижда т. н. ескалационен индекс (или ескалация на цената). Ясно е, че за 7 или 8 години има множество фактори, които довеждат до оскъпяването на всеки проект и увеличаването на неговата крайна цена. Разбира се, ескалацията на цената е за сметка на възложителя, ерго – на националния бюджет, ерго – на българските граждани. По този модел се сключваха договорите за автомагистрала Люлин (където при 140 млн. евро цена се наложи допълнително национално финансиране от 50 млн. евро, т. е. още 25 % от общата цена на проекта или 110 % от начално предвиденото национално финансиране), както и за Дунав мост 2 (при цена от 90 млн. евро национално финансиране, се наложи доплащане от 27 млн. евро или 30 % увеличение на цената). Между другото – така трябваше да се сключи договорът и за АЕЦ Белене (с обявена цена от 3,9 млд. евро, която накрая, с ескалацията щеше да се окаже в най-добрия случай 10,6 млд.) – тук историята е по-глобална, но по съдържание – същата. Тези практики, обаче, бяха тежко санкционирани от Брюксел – през 2008 г. станахме единствената страна в ЕС, която загуби над 500 млн. евро, бяха спрени евросредствата и всички проекти с еврофинансиране за повече от година и половина, докато не изтече мандата на правителството на Станишев.

Невъзможността да се източват евросредства по инфраструктурни проекти с европейско финансиране прави тяхното извеждане на преден план от настоящото управление безинтересно. На дневен ред са други, много по-важни въпроси – изтеглянето на средства от националното съфинансиране на инфраструктурните проекти и прехвърлянето им в ресора на увеличаване на пенсии, заплати, помощи и коледни добавки. Целта е да се спечели доверието на хората, да се покаже грижа за благосъстоянието им, нищо, че подобни ходове са всъщност самоубийствени. Те могат да бъдат само кратковременни мерки, до изчерпването на наличните средства. Точно както стана в предишния мандат на Станишев – правеха се непремерени и необмислени социални плащания, а след това сърбахме попарата на застоя 4 години. Понеже все пак е по-добре застой, отколкото неконтролируема кризисна спирала, по скорошния пример на Гърция.

След като се прехвърлят средствата от проектите към ресора на пенсии и заплати и се осигури относително социално спокойствие, трябва да бъдат рестартирани онази области, в които има шанс за източване и преразпределяне на средства. При това без да има опасност от носене на наказателна отговорност и ефективно съдебно преследване. Ясно е, че става въпрос за рестартирането на замразените енергийни проекти с Русия. Целта е да се постигне такова обвързване на страната, при което да няма връщане назад – в настоящия вид на проекта за АЕЦ Белене, както и по “Южен поток”. Тук не става въпрос дали напр. проектът за АЕЦ Белене сам по себе си отговаря на нациналните интереси, понеже никога досега не е стоял такъв въпрос. Досегашният проект беше развиван с твърдото намерение да няма фиксирана крайна цена (това беше причината за оттеглянето на стратегическия инвеститор RWE), а да предполага ескалиране, което да надвишава в пъти първоначално обявената стойност. Следователно в този си вид, това е един порочен проект и той няма нищо общо с националните интереси.

Така че целта на Станишев, Местан и тяхната кукла Орешарски, е съвсем далеч от каквото и да е било инфраструктурно развитие (доказателство за това е безхаберието към настоящото изоставане на текущите проекти с поне 12 месеца). Те не се интересуват от такова развитие – значи за този сектор ще се твърди, че няма пари за национално съфинансиране. И понеже Лазар Лазаров е част от един различен и успешен модел, то няма смисъл да се рискува след време да излезе в ефира на някоя телевизия и публично да разкритикува настоящите си началници. Това ще бъде лош удар под кръста и е добре да се предвиди отсега.

Пред нас, гражданите, стои единствената възможност за безпрецедентен отпор на едно правителство, което е решено да заобикаля и прескача всеки публичен и граждански интерес. Начинът на мислене, мерките и действията, които предприема този кабинет, с всяка крачка демонстрират своята неадекватност и ретроградност. Днес ние трябва да се преборим с още една Триглава коалиция, за да имаме онова, което искаме и заслужаваме – собствено и справедливо общество, защита на публичния интерес. Не е необходимо поредното представителство – спасителна партия, която след време да се превъне в онова, срещу което е била избарана да се бори. Това, което е необходимо, са институции, парламент от отговорни граждани – ангажирани в отстояването на обществения интерес. Сега нашето общество повече от всякога се нуждае от своите граждани. Повече от всякога има нужда от всички нас.

Четиридесет дни от смъртта проф. Евгений Николов, Главен научен секретар на Академията, един от емблематичните учени в съвременната българска наука

Днес се навършват 40 дни от смъртта на проф. Евгений Николов (1953 - 2013), Главен научен секретар на БАН (2013), и. д. Председател на Академията (2012). Поклон пред светлата му памет!

Проф. Николов беше един от емблематичните учени на Академията - професионалист, експерт по информатика, комуникационни системи и киберсигурност, чиито становища се търсеха и ценяха от представителите на националните институции. Наред с това проф. Николов беше ръководител, който с откритата си позиция и виждания за мястото на науката в обществото, печелеше сърцата на своите колеги. Няма как да забравим вниманието, с което се отнасяше към младите учени и докторантите, грижата му да вниква във всяка позиция, становище и послание.

Чест е било за мен да си получа дипломата за главен асистент от такъв учен и ръководител. Спомням си думите му от един наш разговор, във връзка с научно- организационната дейност, която развиваме с група млади колеги от Академията - "Не се колебайте да ме търсите, не се притеснявайте, че ще ме обезпокоите, имате моята подкрепа". "Вие също имате нашата подкрепа, проф. Николов - отговорих му аз - и това е голяма сила. Вие също може да разчитате на нас". Радвам се, че по този малък и незначителен начин успях да изкажа своята благодарност за ангажимента - за подкрепата, която винаги беше готов да окаже.

Така и ще го запомня - с желанието за подкрепа, със стремежа за разбиране, с уважението към събеседника и човека, с откритата и приятелска усмивка.

Отговор на отвореното писмо на Симеон Сакскобурготски от 2004-та година, с което тогавашния министър- председател дава заявка за нов управленски мандат, в-к "Труд", 8 август 2004

Поводът за публикуването на отговора на отвореното писмо на г-н Сакскобурготски от 2004 г. е наскоро обявената му позиция относно продължаващите вече 73 дни протести срещу настоящото правителство. Бившият премиер е силно загрижен за имиджа на страната ни, тъй като "с подобно отношение и взаимно изключващи се призиви не само се излагаме пред света, но плашим и инвеститорите и туристите". Той застава на страната на "работещото" правителство, защитава "ваканцуващите" депутати и "изпълняващата задълженията си по опазване на обществения ред" полиция.

Ето го пълният текст на коментара на Сакскобурготски от 23-ти август:

http://www.kingsimeon.bg/accents/show/id/212

Този път, уважаеми г-н Сакскобурготски, нямам намерение да ви отговарям. Препращам ви към предишния си отговор, надявам се за 9 години да сте натрупал малко повече мъдрост и обществено съзнание. Макар че като чета разсъжденията ви, подобно нещо трудно би могло да се случи.

Георги Ангелов

За гражданската и експертната оценка на протестите

Наред с множеството позитивни явления, свързани с граждаските протести от 2013 г., се откроява ангажиментът на множество обществени лица, интелектуалци и хуманитаристи в обсъждането и анализирането на обществено- зничимите въпроси. Днес позициите на университетски преподаватели, експерти и интелектуалци, са ясно заявени и видими в общественото пространство и дават възможност за оформяне на поле за обществен дебат. Приносът при формирането на публични дебати по най-важните въпроси за обществото, от знаещите и подготвените хора в общността, е безспорен и е от решаваща важност за развитието на публичната среда.

Смятам, обаче, че наред с безспорната полза от експертния поглед на хуманитариста (политолог, социолог, психолог), при публичните въпроси е необходимо анализът не само да удържа в съзнанието позицията на теорията, наблюдавайки "отстрани и отгоре", а и тази на гражданина, участващ в обществените процеси "отвътре". Напр. социологическата теория може да ни казва, че протестите демонстрират разпадането на локалните общности в българското общество в последните 24 г. и че това предполага още по-голямо затягане на безизходната ситуация. Но в качеството си на гражданин, анализаторът- социолог би могъл да направи различен извод относно социалните перспективи. Да речем, би могъл да уточни, че социалната теория очертава негативни тенденции, но че той, в качеството си на гражданин, подкрепя протестите. Понеже борбата срещу олигархията и политическите манишинации е от ключово значение за развитието на общността.

Това, което в случая е важно, е не абстрактната възможност за друга гледна точка на анализа, при обсъждането на обществените въпроси. Важното е фактът, че гражданското мислене не съвпада с експертната оценка на хуманитарните специалисти за обществото. Тук става въпрос за различни равнища на обсъждане на един привидно тъждествен предмет, който в единия случай схващаме със средставата на даден теоритечен инструментариум, в другия случай, обаче, преживяваме като участници в една публична практика. Нещо повече, в общностното пространство ние се събираме не като експерти или професионалисти, а тъкмо като граждани. Разликата ще бъде в това, че хуманитаристите ще бъдат аргументативно по-подготвени от останалите участници, без това да означава, че имат привилегирована гледна точка в гражданския дебат. Значи по гражданските въпроси ние сме призвани да говорим и пишем като граждани, не като експерти, т. е. аргументите и знанията на експерта следва да подпомагат гражданските решения, без да могат да ги заместват. В гражданската общност няма как да си наемем експерти, които да дадат решението, понеже самата общност я има, само доколкото участваме в нея като граждани.

Всъщност има едно знание, при което гражданското и научното действие съвпадат - това е философията, понеже тя не е специализирано (експертно), а кръгозорно, хоризонтно (категориално) знание. Не е случайно, че европейската култура и общност от своите начала при древните гърци, до днес, е основана в авто-номията на логоса - самодаването на принципите на знанието в теорията (философията, знанието само по себе си, не като приложна наука, а като теория), самодаването на принципите на общностното устройство (само-управлението на общността) в публичните дела. При древните гърци кръгозорното знание - философията и знанието за полиса (общественото устройство), е било с приоритет, и то не защото са липсвали специализирани и приложни знания, а защото са считали това знание за най-важно. Също така те са упражнявали своите граждански практики ежедневно и неразделно (т. е. пряко, не опосредствано), така, както ние в 2013 г. участваме в нашите граждански протести. Както правим днес публично своите коментари - не на агората, а на жълтите павета, по старниците на електронните медии и в дигиталните мрежи.

Днес, в анализите на колегите- хуманитаристи, е добре безспорният принос на експертното знание да се срещне с конкретните въпроси на гражданските практики. Не експертите да престанат да бъдат експерти, а да открият в себе си позицията на гражданина. Тогава често пъти негативните оценъчни квалификации по отношение на протестите – че не се предлагали решения, че липсвали лидери, че всички били купени, ще остнат от само себе си на заден план, за да покажат истинското преимущество на експертния анализ. А като граждани всички ще спечелим от многолика и активна публичност, изпълнена с аргументирани позиции.

Георги Ангелов

За привидно абсурдната обществена ситуация или за появата на новите граждански лидери

Голяма част от коментарите на политолози, социолози и анализатори за сегашната обществено- политическа ситуация, се обединяват около тезата, че в нея има нещо абсурдно. Виждат се ясно проблемите, но сякаш липсват решенията, във всеки случай не и по начина, по който се случваха в последните 24 години. Социологическите изследвания също ни показват някои привидно несъвместими нагласи у хората – повече граждани се обявяват в подкрепа на протестите и искат предсрочни избори, но голямата част от тях заявяват, че няма да гласуват или поне няма да гласуват за нито една от досегашните партии. А пък, вижда се, нов политически субект или поне наченки за неговото сформиране, няма. Не е ли наистина ситуацията парадоксална и дори абсурдна?

Нищо абсурдно няма и не може да има в обществените настроения и нагласи. Абсурдът идва от опитите за оценка на събитията през досегашните обяснителни схеми на общестевено- политическите процеси. Голямата част от гражданите нямат доверие в нито една от съществуващите политически партии. Те, също така не желаят да сформират поредната, която след три години да се превърне в част от проблема, който е била създадена да реши. Очевидно е, че този модел вече не работи.

Но значи ли това, че ситуацията е абсурдна? Защото дотук излиза, че решение на проблема няма. Ни най-малко. Много анализатори сега отчитат, че протестът не успява да излъчи лидери и да формира представителство, партия. Но гражданите не искат представителство. Те искат директно и трайно участие в решаването на въпросите на нашето общество. Не веднъж на четири години или от време на време, когато катастрофата е неизбежна, а постоянно участие в предлагането, утвърждаването и контрола при изпълнението на обществените решения. Това първо.

Второ, лидери има, само че те не са видими по начина, по който бяха видими досега - като лидери на партии. Къде са тези лидери - те не са по партийните централи, не са в парламента. Те са сред хората на протеста и не са по-различни от останалите граждани. Затова и не са толкова "видими". Те са лидери, обществени фигури, които стоят зад гражданския интерес, зад дневния ред на българските граждани. Те са фигури, които не стоят на фона на партийни емблеми и знамена, а на фона на националното знаме, което се вее на улицата. Те са всеки ден на протестите и тези, които сме там, ги виждаме и знаем техните имена. Не е учудващо, че анализаторите не могат да ги разпознаят, понеже няма как това да стане от дистанцията на офиса или кабинета.

Трето, всеки опит за създаване на нова политическа формация ще бъде точно толкова успешен, колкото и този на партията на Илияна Раева (да сте чували нещо за нея?). Подкрепа ще получат само онези обществени фигури (а не политици), които застанат пред хората като отговорни и способни граждани, онези, които са искрени в думите и делата си (политиците са загубили способността си да изказват истината - дори когато си казват имената, това също е театър и лъжа) и онези, които работят съвестно в името на общия интерес - не този на политически и икономически кръгове, а този на гражданите.

Нищо абсурдно няма в това, че в следващия парламент ще влязат малко представители на традиционните партии (тези с твърдия електорат, всички ги знаем кои са) и много граждани, чиято единствена кауза е собственото ни общество. След февруари, след юни 2013 вече нищо не е същото както преди. Всяко следващо правителство, при първата си злополучна крачка встрани от обществения интерес, ще получи същия този протест, същият този безапелационен червен картон. И си заминава - не някога, не след четири години, заминава си незабавно.

Ето това е, което не могат да отчетат изследванията, анализите и коментарите на "електоралните нагласи" - новият граждански процес. Затова не виждат възможностите за изход от ситуацията - нямало нови партии, нямало нови лидери, щяло да се възпроизведе старото статукво, положението било абсурдно. Но хората, които са на протестите, знаят, че това не е така и затова са там. На улицата, под националното знаме, има усмихнати хора, малки деца, надежда в очите, уверени в силите си български граждани. Това е всичко друго, но не и абсурдна и безнадеждна ситуация.

Искате да видите откъде идва решението? Тогава добре се вгледайте в хората от протеста. Ама се вгледайте внимателно. И не се притеснявайте, че може да ги пропуснете - "ще ги познаете по делата".

Георги Ангелов

“За границите, които не трябва да се пресичат” – коментар на Георги Ангелов към позицията на Кристиян Вигенин относно изказванията на посланици на страните от ЕС за протестите в България

Днес във в-к "Дневник" беше публикувана статия със следното заглавие:

Кристиан Вигенин: Има граници, които посланиците не трябва да пресичат

http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2013/07/21/2107431_kristian_vigenin_ima_granici_koito_poslanicite_ne/

Във връзка с позицията на г-н Вигенин, министър на външните работи на Р. България, ми се струва удачен следният кратък коментар:

За границите, които не трябва да се пресичат

След границите, които очертаха управляващите в естезиса на публичността - поредното барикадиране на Народното събрание срещу собствените му граждани, сега се чертаят граници и в ноезиса - не бива да се критикуват действията на правителството от европейските ни партньори. "Честно казано..." - разсъждава г-н Вигенин, той нямало "...да се занимава с един или друг посланик".

Честно казано, аз пък не разбирам какво значи "да се занимаваш с посланик", но от контекста и тона на изказването под-разбирам, че е нещо подобно на действията на класен ръководител срещу провинил се ученик. Викаш ученика в кабинета си, караш го да даде обяснение, обясняваш му какво голямо разочарование е той за цялото училище, отправяш му последно предупреждение - "да знаеш, повече няма да се занимавам с теб". Нещо подобно казва и Вигенин на посланиците - "нямам намерение да се занимавам с един или друг" (от вас), оттук нататък - опичайте си акъла! Браво, г-н министър, макар и толкова млад, знаете как поставяте посланиците "по местата". Само че дали вие трябва да поставяте въпроси към тях защо правят подобни изказвания, или те трябва да ви питат защо толкова хора са на улицата вече 37 дни и вие подминавате исканията им - привидно дипломатично, а по същество - цинично.

Какво всъщност ви казаха посланиците на Франция и Германия, което ви подразни - това, да чуете справедливите искания на хората?! Това, че трябва да скъсате с олигархичните практики? Това, че не трябва да се назначават на публични постове 33-годишни олигарси, както и дебеловрати бивши служители на СИК и ВИС? Това, че подобни действия няма да бъдат повече преглъщани и прощавани в българското общество, също както не биха били приемани в Европа, това ли, което вие не приемате?!

Вероятно би ви се искало да отговорите реторично, че досега, 24 години, всичко се приемаше. Така е, приемаше се, понеже вие, политиците, бяхте стъпили на врата на хората и когато се бориш за оцеляване, нямаш време да четеш биографии. Приемаха се корупцията, политическото лицемерие, грубото погазване на законите от тези, които бяха призвани да олицетворяват тяхното спазване. Приемаха се загражденията около парламента и плътният кордон от полицаи. Приемаше се размахването на пръст от страна на политици, които обясняваха, че те са инструментът на властта и че те (персонално) са тези, от които зависи разпределянето на фондовете. Приемаха се неприемливи и недопустими неща, който вие, безконтролните политици, открито извършвахте.

Само че това време свърши. Свърши вашето време. Сега е времето на гражданите, на техните искания, на техните оценки, на техните правила. Гражданите не са партия и затова спасение от тях няма. Вашето време свърши, сега времето е наше. Има граници, които не само посланиците, а най-вече политиците не трябва да прекрачват. За тези 24 години вие, политиците, прекрачихте всички възможни граници на гражданското търпение. Затова сега за вас прошка няма, свиквайте, така ще бъде и занапред.

Георги Ангелов