Неразбирането на същността на протестите и грешката на българските политици

Протестите срещу правителството но Орешарски и поддържащото го мнозинство от депутати навлезе в 4-тия си месец. Повече от 90 дни след тяхното начало в средата на юни, депутатите все още не могат видят същността на проблема и продължават да тиражират все по-невероятно звучащи интерпетации. Това само добавя поредния аргумент в полза на тезата, че народните представители живеят в “една отделна реалност” – свят с различен дневен ред и проблеми от този на голямата част от българските граждани.

Погрешният интерпретативен модел на управляващата коалиция

Привидно различните интерпретации на депутатите от управляващата нова Тройна коалиция се свеждат всъщност до една – това са протести, организирани от техните политически опоненти – десните партии – ГЕРБ и Реформаторския блок, с помощта на президента, както и от свързани с тях кръгове на български и чуждестранни олигарси. Участниците в протеста са платени, организирани, а в най-безобидния случай – манипулирани. Това са бивши или настоящи поддръжници на десните партии, което ще рече, че става въпрос за частна партийна проява. Понеже не гражданите и обществото стоят зад искането за оставка, а част от гражданите (десни избиратели) и то единствено в София. И то не всички дясно- ориентирани софиянци, а само част от тях – “младите, умните и красивите”. Следователно няма основание протестът да се третира като особено събитие – това е поредната политическа акция срещу управлението; когато изчерпят своя привнесен заряд, “страстите” на протестиращите ще се уталожат.

Помощната теза към това обяснение е, че ако все пак има граждани със самостойна позиция на протеста, то исканията им са противоречиви и разнопосочни, липсва единно становище и общо представителство на протеста.

Грешката, която допускат представителите на управляващото мнозинство, при подобна интерпретация, е, че схващат публичните отношения като функция на политическото статукво. Участниците в публичните действия са задължително хора с партийни пристрастия и интереси. Те са бивши или потенциални избиратели. А отношенията между участниците в политическия живот са тези между избиратели и уравляващите ги политици. Политиците са тези, които осъществяват управлението на страната. Те упражняват власт, за което са оторизирани – чрез избори, от своите избиратели. Същността на политическия процес е спечелването на гласовете на избирателите, поемането и осъществяването на управлението. Тъкмо в отношението според правила между управляващи и управлявани била заложена дълбоката същност  на демокрацията.

Така е, ама не съвсем. Още при възникването си в Древна Гърция, демокрацията (политейата, полисното управление) се откроява от всички форми на упражняване на власт. Това не е начин, по който властта се упражнява, а начин на само-управление на общността. Ето тук вече става въпрос за изява на самия принцип на демокрацията – свободното само-управление на общността. Управлението в свободната общност е функция на само-управлението на гражданите; то (управлението) има смисъл единствено доколкото осъществява общностното само-управление. Участието в само-управлението е било дело и ежедневен ангажимент на всеки гражданин. Административното управление е била временна отговорност, на него се е гледало като бреме, понеже е откъсвало ангажираните граждани от тяната собствена работа. Лидерите на полиса не са били администраторите и участниците в събранието на полиса (булето), а учените, поетите, драматурзите, сулпторите, архитектите, историците, военначалниците – всички те са участвали пряко в публичния живот на полиса.

Следователно демокрацията е осъществяването на само-управлението на общността от нейните граждани. Демокрацията не е избор на управление на дадена партия, осъществяване на коалиции и договорки в парламента, упражняване на власт над гражданите в рамките на един мандат. Демокрацията не е и процедура, по която функционират институциите, така че щом веднъж са получили мандат за управление (и независимо от осъществяваните действия), са легитимни в рамките на целия мандат. Демокрацията не е форма на управление, тя е преди всичко начин на организация на публичните дала, т. е. практика на гражданите.

Днес управляващите твърдят, че са си научили урока от “казуса Пеевски” и че вече нямало да правят подобни грешки. Само че нищо не са научили. Ако си бяха научили урока, щяха незабавно да си подадат оставка и да разпуснат парламента. Само-управление на гражданите означава – щом има сериозно съмнение в легитимността на едно управление, то незабавно трябва да проведе допитване за своята легитимност до своя суверен. Няма никаква причина да се настоява за представителна функция, ако представителите са оттеглили своето доверие, освен скритите и нерегламентирани (частни) интереси на народните избраници. Без значение е в случая дали управляващите са способни да осигурят благосъстояние за гражданите. Тъй като те (управляващите) не могат да работят в полза на публичното благо (поради снет кредит на доверие, вследствие на нарушаването на публичните правила), въпросът за благосъстоянието е напълно ирелевантен – не може безпринципни хора и измамници да се грижат за публичните дела.

Погрешният десен интерпретативен модел

Не по-малко е ясно, че политиците от дясното пространство, най-вече тези от ГЕРБ, също не са научили нищо от урока на протестите. Тефтери на ръководители на държавни агенции, в които фигурират инициали Ц. Ц. и И. Ф., са достатъчно основание за незабавно разделяне с отговорните постове – поради незаличимото петно на съмнението за злоупотреба с власт. Присъдата на съда може да се чака с години и да не се докача (което и без друго е практиката на последните 24 години), но присъдата на гражданите влиза в сила незабавно. Отношението на лидера на ГЕРБ към гражданите е също толкова неадекватно – “аз ви направих…”, “аз ви построих…” (все едно, че някой ментор наставлява и гълчи малки деца), колкото и отношението му към депутатите и бивши министри от неговата партия (“пратих ги да гласуват против...”, “казал съм му да каже и да направи това и това...”). Това отношение почива на разбирането, че “най-доброто, което е измислила европейската демокрация, са партиитe” и че демокрацията се заключавала в избора между партии, които да управляват. Само че, още с възникването си, демокрацията се самоопределя като само-управление на граждани и има един ключов и ръководен критерий – прякото участвие на гражданите в публичните дела.

Преди няколко дни беше публикувано отворено писмо от младата привърженичка на ГЕРБ Мая Живкова, в което тя пише, че във времето, в което работи, е делегирала своя глас на лидера на партията, който да управлява държавата от нейно име.

http://offnews.bg/index.php/238768/simpatizant-na-gerb-do-asen-genov-i-samuil-izkazvaniyata-vi-minaha-vsichki-granitsi

Така е, и аз съм гласувал в последните 6 години за ГЕРБ, само че като гражданин не мога да делегирам публичния си ангажимент си на някой, който да управлява “от мое име”. Само-управлението на общността изисква активно участие в публичните дела и щом дадено правителство престъпи определени граници, общността трябва да изиска неговата незабавна оставка. Това се случи през февруари с правителството на ГЕРБ, случи се и през юни с правителството на новата Тройна коалиция.

Грешката на десните партии е в това да си мислят, че днес са възможни партии на принципа на по-малкото зло. Всъщност българските граждани в продължение на 23 години осъществяваха избори в публичното пространство с подобен принцип. На практика изборите се превръщаха в наказателен вот за провалено управление и се търсеше решение в “по-малкото зло” или в появата на спасителна фигура.

Новата гражданска реалност

Днес, през 2013 г., българските граждани вече нямат нужда от подобен негативен модел. Тъй като има позитивни решения, които, както се вижда, действат ефективно. Първо, това е гражданската енергия на протестните действия – едно правителство вече подаде оставка, сега е ред и на второто. Второ, това е гражданската активност в обсъждането на обществените въпроси – голяма част от българските интелектуалци, университетски преподаватели, общественици, писатели и т. н., заявяват във форуми и медии възможни ходове, позиции и решения. Трето, това е възможността да бъдат избрани по силата на мажоритарен вот представители на неправителствени организиции и независими граждани в парламента. Това означава парламент от граждани, а не от представители на организирана ан блок партийна група, преследваща партийните си цели. Дори и само половината от народните представители да бъдат мажоритарно избрани независими граждани, това ще бъде достатъчно за прекратяване на корупционните и корпоративни практики в политическия живот.

Като цяло мажоритарната избирателна система предполага намаляване на влиянието на малките населени места и на твърдите електорални групи – в случая тези на БСП и ДПС, които двете партии имат навик да водят на изборите “под строй”. Също така, обаче, освен промяна в Изборния кодекс, която да въведе частично мажоритарната система на гласуване (частично, тъй като депутатите са нясно, че пълното й въвеждане означава никога повече да не попаднат в парламента), следва в частта за пропорционалния вот да бъде въведена възможността за пренареждане на кандидат- депутатските листи от избирателите. Това ще даде възможност да бъдат ревизирани тънките политически сметки на изгарящите от най-силно желание кандидат- депутати.

Накрая, нека направим обобщение. За все още неразбралите значението на протестите политици. Това са граждански протести, част от новата гражданска активност. Такива протести очакват всяко правителство, което се отклони от публичния ангажимент и интерес. Старата политическа система на партийните управления вече е в миналото. Оттук нататък най-голям шанс в публичното пространство ще имат онези формирования, които имат по-скоро смисъла на граждански движения и неправителствени организации. Оттук нататък, двенният ред на публичността ще следва дневния ред на гражданите. Дневният ред на партиите ще бъде принуден да следва гражданския интерес.

Това, което предстои, е все по-голямо участие на независими граждани в парламента. Създаване на граждански съвети за предложения, обсъждания и контрол на работата на всяка една институция. Ефективно сътрудничество от страна на неправителствени организации и граждани с комисиите към парламента. Днес ние сме свидетели на края на безотговорната и безконтролна политика на партиите, която 24 години увреждаше обществения и граждански интерес. Това са заключителните акорди от театъра на порочните политически практики – краят на сбъркания преходен модел.

Георги Ангелов

За успешното приключване на протестите и за целите след това

Ваканцията свърши, на 4-ти септември депутатите се завърнаха, а ние ги посрещнахме подобаващо. Имаше докарани автобуси със симпатизанти на ГЕРБ от страната, които провокираха ескалация на напрежението, като се опитаха да премахнат част от огражденията около парламента. По думите им, тези хора искаха да влязат в парламента и да изкарат депутатите навън. И по този начин да им покажат, че нямат място в него.

След това, вечерта на същия ден, протестиращите вече повече от 80 дни, се събрахме на жълтите павета. Отново бяхме много, също както в дните преди ваканцията на депутатите. Ние също искаме да изкараме депутатите от парламента.

Само че нашият протест е граждански, а не партиен.

Ние не искаме това да стане чрез сблъсъци с полицията, чупене и рушене, защото това не е редно, а и не е необходимо. Достатъчно е да покажем нашата непримиримост в отстояването на публичния интерес. Тези политици нямат място в управлението на нашата общност, тъй като не са годни да получат нашето доверие. Те се стремят към безконтролна власт, обслужване на частни интереси и са готови да употребят всякакви средства за постигане на своите цели. Готови за да погазят всякакви норми и ценности, да прескочат всеки закон. Ето защо те са негодни да участват в управлението на общността, неспособни да осъществяват нейното само-управление. За всички тях управление означава само едно – докопване, захапване и осъществяване на безконтролна власт.

Нашите граждански протести могат да доведат до успешен край и постигане на целите си по напълно мирен начин.

За целта, обаче, трябва да съсредоточим енергията си и да предприемем верните действия. Не трябва да подценяваме наглостта и впиването във властта на днешните управляващи, понеже те са готови да стигнат до крайни мерки, за да удържат заветната позиция. Готови са дори с варианти при по-сериозни блокади на парламента, да пренесат работата на Народното събрание в Партийния дом, който се охранява много по-лесно и е свързан с подземни коридори с Министерски съвет. Готови са да влезем в книгата на рекордите Гинес с 4 години на протести срещу едно управление, като те ще твърдят, че всъщност “работят” в наш интерес. Подценяването на тяхната арогантност означава, че протестите няма да постигнат резултат.

Какво е нужно да се направи за постигането на оставката на кабинета?

Необходимо е да се постави времеви хоризонт за постигането на целта. В сряда, на 11-ти септеври се навършват 90 дни или 3 месаца от началото на протеста. Трябва да се даде срок за подаване на оставката – 1 седмица, след което, при липсата на такава, на 18-ти септември, сряда, следва блокиране на големите кръстовища в София. Целта е за 100-ния ден на протеста (21-ви септември) и за празника на Независимостта (22-ри септември), да сме постигнали позитивен резултат.

Блокирането на големите кръстовища е тази мярка, която може по напълно мирен начин да доведе до оставката на кабинета.

Достатъчно е да се блокират 10-те ключови кръстовища в центъра на София, за да се блокира целият град. За блокирането на едно кръстовище не са необходими повече от 100 - 150 човека. Доказателство, че подобен акт е граждански мотивиран, е фактът, че при опит за извеждане от страна на полицията на протестиращи от кръстовищата, на тяхно място лесно застават други хора – живеещите или пък минаващите наблизо граждани. Това вече го видяхме при блокирането на Орлов мост – запитаните от репортерите чакащи шофьори не само, че не бяха ядосани, а масово отговаряха, че подкрепят протеста. Колкото и полиция да бъде мобилизирана, включително от страната, тя не може да се справи с подобна ситуация. Блокираната столица е мярката, която може да доведе до оставката на правителството до дни.

В това отношение

обсаждането на парламента не може да бъде ефективна мярка,

това е по-скоро интелигентна форма на подкана от страна на гражданите, която, вижда се, няма как да бъде чута. Парламентът може да издържи достатъчно дълго време барикадиран отвътре, да бъде опасан с 5 реда от тежко въоръжена жандармерия, сутрин депутатите могат да влизат и в 6 часа в парламента, а задържането им при излизане от сградата на Народното събрание е неправомерно. Не могат да бъдат задържани, защото (чисто теоретично) част от депутатите могат да обявят, че се нуждаят от медицинска помощ и такава не може да им бъде отказана като на граждани. Другото означава отиване във варианта на докараните привърженици на ГЕРБ – т. е. упражняване на насилие и в крайна сметка сблъсъци с полицията. А това означава, че протестът вече не е граждански, а чисто и просто насилническо действие, без ръководството на какъвто и да е било принцип.

Обявяването на срок за подаване на оставката е необходимо,

за да не се изтощава енергията на протеста и изобщо на гражданите, които вече повече от 80 дни са на площада. Това са време и енергия, с които можем да постигаме градивни резултати, затова е необходимо сроковете за постигане на резултат от протеста да бъдат максимално съкратени.

Трябва, също така, да бъдат

ясно заявени причините за исканата оставка,

за да бъдат видими за всички граждани в страната – първо, това е правителство на задкулисието и тайните договорки – важните кадрови и стратегически решения се взимат от председателите на БСП и ДПС, докато премиерът е безгласен изпълнител. Видя се, че тези решения не почиват на никакъв принцип – назначенията на Пеевски и бившите служители на ВИС и СИК в администрацията бяха направени с едниствената цел за осигуряване на реваншистки и удобни за настоящото управление действия и всички останали (професионални и принципни) съображения бяха погазени изцяло. Второ, това е правителство, което се крепи от безпринципното съгласие между взаимоиключващи се партии – БСП, ДПС и Атака. Трето, това е правителство, което вече ни връща назад по отношение на ефективните икономически мерки. Беше гласуван 1 млд. лева заем без ясно предназначение; увеличението на социалните плащания, без ръст на икономиката, е винаги краткосрочна и недалновидна мярка; слага се кръст на големите инфраструктурни проекти, реализиращи се с европейски средства (оставащата на хартия магистрала Хемус и скоростните пътища, липсата на средства за 3-тия лъч на Софийското метро). Четвърто, това е правителство на задкулисните интереси – то иска да рестартира един напълно неясен и неизгоден за България проект като АЕЦ “Белене” в настоящия му вид. Тук не става въпрос дали проектът сам по себе си е изгоден или не, понеже такъв въпрос никога не е стоял. Целта на правителството е да подпише договор за проект без крайна цена, за да могат да бъдат отклонявани, преразпределяни и източвани средства от националния бюджет. Понеже при европейските фондове това е невъзможно (Станишев и Местан се убедиха на наш гръб при миналото си управление в това, загубвайки 500 млн. евро за страната), сега надеждата им е да “рестартират” проектите с Русия. А това е най-сигурният начин окончателно да съсипем тези отношения, понеже неяснотите в договорите след това водят до Арбитражния съд.

Правителство на задкулисните договорки, на задкулисните интереси и назначенията на мутри и олигарси в администрацията

– такова правителство не може да грижи за гражданските интереси. То трябва да си замине – безусловно и незабавно.

Не по-малко ясно следва да се каже

какво следва след исканата оставка.

Това, което е необходимо, е, първо, назначаване на служебно правителство от президента, което да финализира преговорите с ЕС за средствата, които ще получим през следвашия програмен период (2014 - 2020) и да вземе краткросрочни мерки за ефективна защита на гражданите от монополите и картелите на пазара.

Второ, парламентът да работи до приемане на нов Изборен кодекс, в който да бъде заложен изборът поне на половината народни представители чрез

мажоритарен изборен вот

и който да позволи на практика участие на независими граждани в изборите. Парламент, при който поне половината народни представители са независими граждани, е гаранция за прекъсване на порочните лобистки и корупционни парламентарни практики.

Парламент не от представители на партии, а от граждани, означава прозрачност и следване на публичния интерес.

Трето, поемане на активна роля на гражданските структури в осъществяване на контрол върху работата на парламента и изпълнителната власт. Създаване на граждански съвети при всяка една държавна институция. Наред с това гражданските сдружения следва да поемат активната си роля за осъществяване на дискусии и обсъждания на всички важни и приоритетни въпроси за нашето общество. Тези дискусии следва да се осъществяват в публични форуми и да предшестват всички важни решения на институциите.

Четвърто, публичните обсъждания и дебати по ключовите за общността въпроси следва да завършват с референдум, т. е. с решение на всички представители на общността, а не само на текущо доминираната от определена партия институция. За целта трябва да се инициират съответните законови промени.

Всички тези мерки и стъпки са напълно реални и осъществими.

Те не се основават на насилието, а на решимост и безкомпромисност в отстояването на публичния интерес. Ние, българските граждани заслужаваме едно по-справедливо и хармонично общество, в което гражданските и професионалните ценности да бъдат от решаващо значение. Не успеем ли с протестите днес, оставяме публичността в ръцете на злосторни политици, безпардонни олигарси, корумпирани служители и отявлени престъпници. Днес имаме шанса да се преборим за едно различно настояще и за бъдещето на нашите деца. Днес ние, с две думи казано, просто сме длъжни да успеем!

Георги Ангелов

За Българската (Берлинска) стена, която предстои да падне

Ден след концерта на Роджър Уотърс на стадион “Васил Левски” най-после успях да разбера някои важни истини за изкуството и обществото. Добре че има такива "мислещи" журналисти като Иван Бакалов (E-Vestnik), та да ни обяснят какъв всъщност е Роджър Уотърс, а именно – един "полезен идиот":

http://e-vestnik.bg/18538/rodzhar-uotars-komuneto-mayor-tompsan-i-ostavka/

Такива били и най-общо протестиращите срещу правителството на Орешарски. Та по тази причина Уотърс изписал върху стената, служеща за декор на сцената, думата "Оставка" - понеже си е лика- прилика с протестиращите. Нито той, нито протестиращите, можели да се самоопределят, понеже не знаели какви са всъщност - "леви" ли са или пък "десни" симпатизанти. И това бил най-големият проблем - че хора, по същество с леви убеждения (рокаджии, хипари и протестиращи), се изживявали като “десни” и смятали, че не трябва да има "ляво" обществено пространство, а само "дясно".

Подобни посредствени и недомислени коментари няма как да събудят нещо различно от ехидна усмивка. Те се стремят да минат за някаква форма на критичен анализ на настоящи събития или пък да демонстрират солидна "професионална" подготовка (какъвто е случаят с коментарите за протестиращите от психиатъра д-р Николай Михайлов). Във всички тези случаи резултатът е еднакво отблъскващ - изказаните становища са пропити с неприкрит цинизъм и с пълно недоверие в практиките на гражданското общество. "Всичко е лъжа и измама", "всеки мотив почива на основата на личния интерес" ("всичко е борба за пари и власт") - това са инструментите на дискредитирането на всеки стремеж към истина, на всяка воля за промяна, на гражданската и човешката свобода. За да бъде прокаран мост към "прозрението", че “Нищо не зависи от нас, гражданите”, че каквото и да направим - само укрепваме едно предзададено и неизбежно статукво. Една власт се сменя с друга власт, нов кръг от олигарси заменя стария и няма нищо ново на света.

Истината е, обаче, че всичко зависи от нас. Че промяната, която искаме е възможна. Че в общностното пространство стоим изначално като свободни граждани, а не като маса от заблудени избиратели. Истината е, че всичко зависи от това дали ще поискаме и дали ще успеем да се преборим за едно по-справедливо общество. Дали ще успеем да се преборим за защитата на най-важните публични критерии и стандарти - професионализма, гражданската съвест и солидарност, грижата за младото поколение. Или ще пропаднем в блатото на корупцията, задкулисните сделки, мутренските похвати, удобното лицемерие.

Днес сме призвани да се преборим и да изградим онази общност, която заслужаваме. Не само, че можем да го направим, това зависи изцяло от нас. Откажем ли се от собствената си истина, ще се превърнем в бледи сенки, в общност, ръководена от престъпници, политически манипулатори, кариеристи и олигарси. Всеки от нас заграден в малко си лично пространство, улисан в оцеляването, прояден от недоверието и страха.

Роджър Уотърс успя да види необходимостта от падането на стената десетилетие преди рухването на тоталитарните режими в Европа. За разлика от днешните български управляващи и подкрепящите ги “неутрални” анализатори (като Бакалов и Михайлов), които 24 г. по-късно се опитват да вдигат нови стени. Само че и най-здравата стена е призвана да падне, щом се превърне в крепост на потисничеството и затвор за духа. Историята многократно го е доказвала и в петък Уотърс ни го припомни – накрая стената винаги пада...