Вчера с Деси (
Dessislava Damyanova) успяхме малко да поговорим по въпроса за трансценденцията в контекста на екзистенциалната философия, феноменологията и пост-метафизическата философия от втрата половина на ХХ в. Или може би е по-добре да се каже - за фигурите на трансценденцията. Понеже един път става дума за трансценденцията в лоното на самата екзистенция (разбиращото битие). Втори път става въпрос за трансценденцията на другостта и другия. От трета страна стои фигурата на трансценденцията, свързана с опита за святото (божественото битие). Наред с това можем да обсъждаме трансценденцията, характеризираща феномена на самото разбиране. Също така смисъла на трансцендентно битие приемат светът и съществуващото, откриващо се откъм последния (конституиращи се в хоризонта на разбирането като трансцендентни).
Тъй като всяка от тези теми предполага собствено поле на обширно обсъждане, разговорът се завъртя около екзистенцията и екстатичната структура на времето от Битие и време (идно - било - наставане [Zukunft - Gewesenheit - Gegenwart]; идното като изначална времева екстаза - § 65, 329, Бг 253). Екстатичната времевост формира структурата на феномена разбиране (идване, отиване и пристигане на разбирането). Както и тази на екзистенцията като цяло ((1) нахвърляне, проект - (2) захвърленост, фактичност, световост - (3) ситуация, но също и се-падане, Fall, случай, про-падане). В Битие и време структурата на разбирането на екзистенцията е възприета като основополагаща за устройството на цялото на разбиращото битие. Проблемът е в това, че разположението (настроеността, вътрешното чувство, емоциите) има различна времева определеност. Която е несводима до времевата структура на разбирането. Същото важи и за случването, както и за действието. Същото важи и за цялостния феномен живеене (живеене - смърт). Разбира се, конструкцията от Битие и време е уникална - най-доброто, което вероятно изобщо е възможно да се постигне във философията (разбирането за смъртта като не-възможност, накъм която екзистенцията предварява, vorlaufen, тича право насреща, е без съмнение невероятно и гениално; оттук и Битието-накъм-смъртта като предварване, отнапред- забягване във възможността, Vorlaufen in die Möglichkeit, § 53, 262, Бг 201).
Но наставянето на времевата структура на разбирането над тези на разположението (настроеността), случването и действието (чиято времева структура е собствено различна) отваря един сериознен проблем. От една страна изначалната и същинска [собствено- присъща] (ursprünglich und eigentlich) екстаза на времето е идното. Това кореспондира с най-собствено- присъщото битие на екзистенцията - нахвърлянето, предваряващата решимост (решимост накъм.../ до.../ право напред към... самия край, крайна решимост, § 62, 305, Бг 232). Но от друта страна, екзистенцията винги остава захвърлен проект и нахвърлящо захвърляне. Тя е основа-ние-то (Grund) на своето битие, но не вледее това основа-ние. И не може да му бъде из основи господар. Екзистенцията е пусната из основанието си, но не и чрез него. Екзистентно тя никога не може да изпревари основанието си и да дойде пред него (ключовият § 58, 284 - 285, Бг 216 - 217; ключов и за Битие и време; а вероятно и за цялата модерна философия).
Тук се вижда, че екстатично- времевата структура на разбирането описва по определен начин цялостната структура на живеенето (живеене - смърт). Обаче всъщност няма как да бъде наложена над нея. Обратно, структурата на разбирането подлежи и се свежда към тази на случването и живеенето. Самият Хайдегер в по-късните си текстове извежда една различна структура на времето. Тя запазва екстатично- времевата и в същото време я надгражда и променя. Дори структурата на разбирането като такова не може да бъде извеждана от тази на крайното разбиращо. Това е причината Хайдегер да въведе впоследствие темата за истината на битие (a-letheia, раз-скриването на битие, съ-битие, Ereignis) и съответстващото му време (настъпването - обсъждано в текста Време и битие, 1962; както и темата за aeon-а, епохалното време в текстовете върху древните гърци от 50-те години).
Като заключение бих казал следното - разбирането само по себе си не следва да бъде полагано като основна структура на екзистенцията. Понеже в крайна сметка то не е източик (извор) само` за себе си (и за екзистенцията). Разположението (настроеността), обаче, се явява извор (напр. ентусиазмът, вдъхновението и стремежът като неизчерпаем извор на възможности и сили). За да бъде самото себе си, разбирането тъкмо трябва да остави себе си. То се нуждае от настроеността и ситуациите на самото случване (играта, действието). Както и от трансценденцията на самия logos - не-изразимото на собствената екзистенция. Не-изразимото (намерението) е двойната трансценденция в сърцевината на разбирането (logos-а). Това е и основната тема на текста, по който работя в момента.
и за самоусъвършенстването на роботите. Както и тези, свързани с човешкия им облик. Боби (Boris Grozdanoff), помниш ли, че преди време имаше идея да направим работен семинар с кратки изказвания/ доклади по темата за техниката?
